следващ
предишен
елементи

Article

Управление — съвместни действия за устойчиво управление на земята

Смяна на език
Article Публикуван 12-11-2019 Последна промяна 20-12-2019
1 min read
Кой е собственик на земята и нейните ресурси? Кой решава как могат да бъдат използвани те? В някои случаи земята е частна собственост, която може да бъде купувана и продавана, като се използва изключително от нейните собственици. Често ползването ѝ се регулира от национални или местни разпоредби, например за поддържане на горските територии. В други случаи някои зони са определени само за обществено ползване. Но земята не е само пространство или територия. Когато всички използваме земята и разчитаме на нейните ресурси, устойчивото управление изисква собствениците, регулаторите и ползвателите на земята от местно до световно ниво да работят заедно.

В нашето ежедневие „земя“ може да означава много неща наведнъж. Може да се отнася до пространство върху повърхността на земната маса на нашата планета. Може също да означава почвата, скалите, пясъка или водните обекти на земната повърхност и горните ѝ слоеве. В някои случаи може да включва всички минерали и други ресурси като подпочвени води, нефт и скъпоценни камъни в дълбините на даден район. За селските общности или градските градинари това може да означава дори лична и културна връзка със селския начин на живот или връзка с природата.

Земя: стока или обществено благо?

Пазарната стойност на земята (дадена зона) може да варира значително в зависимост от нейното ползване, местоположение и ресурсите, които притежава. В историята има редица случаи на отдалечени или не толкова популярни райони, в които цените на земята се покачват бързо при откриването на петрол или злато, или на квартали като Кройцберг в Берлин, който е бил периферен квартал по протежение на Берлинската стена, които бързо стават централни за градския живот и където цените на земята и имотите се повишават. Плодородната земя може също да бъде глобална стока или инвестиция за многонационални компании, които купуват големи терени по целия свят, често за сметка на местното производство от малък мащаб.

Концепцията за определяне на земята като частна собственост (като стока, която може да се купува и продава) варира в различните култури и във времето. В традиционно номадските култури, като саамите в Северна Финландия и Швеция, сезонната миграция на огромни разстояния и разчитането на природните ресурси по пътя са били и в по-малка степен все още са норма. Този начин на живот зависи от безпрепятствения достъп до ландшафта и неговите ресурси. Общността като цяло използва и се грижи за земята. В този контекст земята и нейните ресурси над и под земята са общи блага.

Земята може да бъде също споделено пространство и споделена стока, предназначена за използването от конкретна общност. Много села в Турция имат достъп до ясно обозначени пасища, които да бъдат използвани от стадата на конкретното село. По закон земята може да принадлежи на държавата или селото като общност, но селото има право да използва пространството и да реши как да го споделя.

В някои отношения това наподобява други обществени пространства. В градските райони властите могат да определят някои зони, като паркове, обществени площади или пешеходни зони, които да се използват и споделят от всички. Обществените пространства могат да включват земя, собственост на държавата или на държавен орган.

В Европа концепцията за споделени обществени пространства съществува заедно с концепцията за области, които са ясно и юридически определени като частна собственост, принадлежащи на физически или юридически лица като дружества или организации. Границите са ясно обозначени, често с ограда или стена, и са регистрирани и признати от официална институция като поземлен регистър или община. Независимо от вида на собствеността върху земята, държавните органи чрез закони за зониране също могат да определят как да се използват конкретни площи, като например за жилищни, търговски, промишлени или земеделски цели.

Собственост върху горите: частна или държавна?

Управлението на земята и нейните ресурси никога не е било категорично. Зона, определена като частна собственост, управлявана от частни субекти, също може да функционира като обществено пространство и да осигурява обществено благо. В някои случаи пространството може да се счита за обществено пространство, което осигурява обществено благо, докато неговите ресурси са стоки, принадлежащи на законния собственик, както например в случая с финландските гори.

Над 70% от площта на Финландия е покрита с гори, а около 60 % от финландските гори[i], състоящи се от около 440 000 стопанства, са собственост на почти 1 милион частни лица или семейства. Тези сравнително малки гористи местности (средно 23 хектара на стопанство, приблизително равни на 32 футболни игрища) се предават през поколенията. С течение на времето значително намалява броят на земеделските стопани, собственици на гористи местности, отчасти поради застаряващото население и миграцията на младите хора в градовете. Днес пенсионерите са най-голямата група собственици на гори и реалното управление на повечето от тези райони се извършва от голяма мрежа от сдружения на собственици в цяла Финландия. И все пак всички финландци имат достъп до тези частни гори и им се наслаждават.

Всъщност над 60 % от горите в Европа[ii] са частна собственост. Частната собственост варира от 75 % в Швеция и Франция до по-малко от 25 % в Гърция и Турция. След това управлението на горите и горските дейности могат да се извършват от държавни субекти или да бъдат поверени на частни горски фирми.

Кой има задължението да полага грижи?

За да се защитят земята и нейните ресурси и начина на ползване, различните държавни структури въвеждат редица политики и мерки. В Европа те могат да варират от местни разпоредби за зониране до европейско законодателство, насочено към намаляване на количеството отделени промишлени замърсители в земята, или от свързване на зелени площи, за да се намали фрагментацията, до разширяване на защитените територии, за да се запази разнообразието на природата. Някои от тези мерки са тясно свързани с икономическите сектори или специфични области на политиката. Например общата селскостопанска политика[iii] на ЕС изисква земеделските стопани да възприемат набор от практики за постигане на „добро селскостопанско и екологично състояние“. По подобен начин Седмата програма за действие за околната среда[iv], която съдържа насоки за политиката на ЕС в областта на околната среда до 2020 г., включва необвързващ ангажимент „да бъде сложен край на нетното усвояване на земя до 2050 г.“, с цел да се спре завземането на често плодородни земеделски земи и гори от градските райони. Въпреки всички подобни мерки не съществува съгласуван и всеобхватен набор от политики, насочени към земята и почвата. В неотдавнашен доклад[v] на Европейската сметна палата (ЕСП) се подчертава, че рисковете, свързани с опустиняването и деградацията на земята, се увеличават и че в мерките на политиките липсва съгласуваност. Наред с останалото, ЕСП препоръчва създаването на методология за оценка на степента на опустиняване и деградация на земята в ЕС и предоставянето на насоки на държавите членки относно запазването на почвата и постигането на неутралитет на деградацията на земята.

Когато става въпрос за предприемане на действия на място за постигане на подобни цели на политиката, въпросът не се свежда само до отделни заинтересовани страни като земеделските стопани, потребителите или лицата, занимаващи се с градоустройство. Въпреки че изборът ни за консумация, като избягването на продукти за лична хигиена с микропластмаса, хранителен режим или земеделски практики, може да окаже влияние върху здравето на нашите почви и земя, има много фактори и други заинтересовани страни. Пазарните цени на храните и земята, плодородността на земята, изменението на климата и натискът от разрастването на градовете може да принудят земеделските стопани да възприемат практики за отглеждане само на една култура или интензивно земеделие, за да останат икономически жизнеспособни. Не е изненадващо, че много земеделски общности в цяла Европа се сблъскват с изоставянето на земя и млади хора, мигриращи към градските райони, особено в райони с малко селскостопанска продукция. По подобен начин отделните лица, занимаващи се с градоустройство, могат да изберат да ограничат разрастването на градовете чрез преобразуване на стари индустриални обекти в нови градски райони, но властите може да не разполагат необходимите ресурси. В много случаи почистването и възстановяването на земята в индустриалните зони може да бъде по-скъпо от разширяването на инфраструктурата и изграждането на земеделски земи.

Кой носи отговорност?

В някои области на политиката, като замърсяването на почвата, приписването на отговорност може да бъде изключително трудно. Част от замърсяването на дадено поле може да се дължи на прекомерното използване на торове и пестициди от земеделския стопанин. Допълнителни замърсители, отделяни от транспортните средства, промишлеността или енергийния сектор, могат да бъдат пренасяни от вятъра и дъжда или в резултат на наводнения. В крайна сметка обществото като цяло се възползва от храната, произведена на полето, и транспортирането ѝ до градовете.

Някои от земните ресурси, включително пясъкът и чакълът, са световни стоки. Крайните потребители може да са доста далеч от мястото на добив. Според неотдавнашен доклад на Програмата на ООН за околната среда[vi] през последните две десетилетия световното търсене на пясък се е увеличило в резултат на урбанизацията и развитието на инфраструктурата. Правилата за добив и тяхното прилагане в отделните държави могат да се различават. Наред с нарастващото търсене и практиките за незаконен добив, тези различия в управлението могат да доведат до допълнителен натиск върху вече уязвимите екосистеми, като реките и крайбрежните райони, където се добива пясък. По подобен начин, други дейности за добив — на въглища, варовик, благородни метали или скъпоценни камъни — могат да имат също толкова съществено въздействие (например замърсяване или отстраняване на горните слоеве на почвата) върху екосистемите в близост до местата за добив.

Определянето и съгласуването на измерими цели може да представлява още едно предизвикателство в областта на управлението. Знаем например, че органичната материя в почвата  — като растителните остатъци — е от съществено значение за здравата и плодородна почва и за смекчаване на последиците от изменението на климата. Като се има предвид това, в своята пътна карта за ефективно използване на ресурсите в Европа[vii] ЕС се ангажира да увеличи органичната материя в почвата. Но как можем да измерим промените точно, когато не знаем текущото количество органична материя в почвата на Европа? За тази цел Съвместният изследователски център на Европейската комисия започна първоначално проучване на почвата[viii], включващо около 22 000 проби от почва в целия ЕС.

Почвата и земята във все по-голяма степен се признават за жизненоважни и ограничени ресурси в световен мащаб и в Европа, като тези ресурси са изправени пред нарастващ натиск, включително свързания с изменението на климата и загубата на биоразнообразие. Например в неотдавнашен специален доклад[ix] на Междуправителствения комитет по изменение на климата се посочва глобална перспектива пред бъдещите предизвикателства, като се разглежда деградацията и устойчивото управление на земята, сигурността на храните и потоците парникови газове в земните екосистеми в контекста на изменението на климата. В доклад на IPBES (междуправителствената научно-политическа платформа относно биоразнообразието и предлаганите от екосистемите услуги) се подчертава обхватът на глобалната деградация на земите[x] и последиците от нея. В една по-скорошна глобална оценка[xi] на IPBES се обръща внимание на ускоряващия се спад в биоразнообразието, включително сред сухоземните видове, който освен другите фактори се дължи и на промени в използването на земята.

В тази връзка през последните години постепенно се създават всеобхватни цели и структури. Целите за устойчиво развитие на ООН — по-специално Цел 15: Живот на земята[xii] и Цел 2: Премахване на глада[xiii] — зависят от здравата почва и устойчивото използване на земята. Глобалното партньорство в областта на почвата[xiv] на Организацията на ООН за прехрана и земеделие, заедно с нейните регионални партньорства, има за цел да подобри управлението и да насърчава устойчивото управление на почвата чрез обединяване на всички заинтересовани страни, от ползвателите на земята до създателите на политики, за обсъждане на свързаните с почвата въпроси. В много политики на ЕС, включително тематичната стратегия на ЕС за почвата[xv] и стратегията за биоразнообразие[xvi], се призовава за опазване на почвата и гарантиране на устойчивото използване на земята и нейните ресурси.

Предвид сложността на управлението, свързано с почвата и земята, обвързващи цели, стимули и мерки за опазване на почвата и земните ресурси до голяма степен липсват, въпреки тези глобални и европейски усилия.

Различни инициативи обаче са в ход в различни части на обществото за по-доброто управление на нашата земя и почва. Те варират от подобряване на наблюдението на околната среда, предложения за реформи на политиката (напр. в земеделието), изследователски инициативи и сдружения, които насърчават екологично земеделие, до потребители, които купуват устойчиви хранителни продукти. В крайна сметка всички сме длъжни да полагаме грижи и носим отговорност, тъй като сме ползватели, собственици, регулатори, управители и потребители на земята и почвата.

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Permalinks

Geographic coverage

Temporal coverage

Действия към документ
Абонаменти
Абонамент да получавате нашите доклади (печатни и/или електронни) и тримесечни електронни бюлетини.
Следвайте ни